Пропагандата "Левски"

16 минутно четиво |

И първият мъдрец рече: “Нещастна е държавата, която няма герои!” Вторият мъдрец се замисли и каза: “Нещастна е държавата, която има нужда от герои”

Преди няколко години в света се проведе една всемирна интернет-акция – избор на национални личности на хилядолетието. Понякога гласуването е било оспорвано. Така, в Германия изборът се е колебаел между Мартин Лутер и Конрад Цузе. Понякога – безапелационно. Така у нас е избран Левски. Но имаше и държави с по-интересно развитие. Такава е Русия.

Когато няколко дена преди окончателния срок някой “отгоре” се е сетил да погледне предварителните резултати, се оказа че свободното всенародно гласуване дава огромно предимство не на някой друг, а на Иосиф Висарионович Сталин. Сред отговорните фактори настъпи шаш и паника. Как? Защо? Не може така! Веднага е започнала трескава дейност по пренареждането на вота, но паниката никога не е добър съветник … И първото включване на интернет-роботите даде поразителен резултат – буквално за един ден на първо място в класацията се изкачи последния руски император Николай II-ри.


k-logo-bigТози анализ е публикуван в оригинал с разрешението на автора Иван Д. Стоянов. Текстът, публикуван от автора със заглавие “Васил Левски – Идеал или Идол”, можете да намерите тук.


 

Тук трябва да си припомним, че по онова време руската власт все още се заиграваше с Руската империя, опитваше се да се представя за неин пряк наследник, а комунистическия период да го третира като някакво досадно недоразумение. Затова появата на Николай е разбираема, но крайно неумна. Наистина, едва ли в цялата руска история може да се намери по-невзрачен, слаб и безполезен владетел от него. Самите автори бързо се усетиха и затова, вече в последния ден, отново бяха включени интернет-роботите. Този път избраната личност се оказа не само много по-убедителна, но и добре позната дори на нас, българите. Това е Александър Невски.

В този ред – Невски, Николай и Сталин завърши цялото гласуване. Естествено, то беше последвано от неизбежните коментари, на един от които попаднах и аз – радио предаване, в което журналистът разпитва своя гост-историк за живота и делото на така избраната личност. Предаването ми е направило толкова силно впечатление, че съм го запомнил почти дословно. Но все пак преразказвам по памет и моля да бъда извинен за това.

Водещият започна със самото име на героя и каза – Александър е получил почетното си прозвище Невски заради голямата победа над шведите, която е спечелил при река Нева. А историкът му отговаря – Може и да е така, но едва ли. Той просто е имал родови земи в този район, поради което същото прозвище са имали и други членове на княжеския му род. Що се отнася до битката, то в шведските източници такава не е известна. Руските летописи обаче описват случилото се достатъчно ясно. Това е била пиратска шайка, която е пристигнала с няколко кораба да граби, а Александър с личната си дружина ги е прогонил. И двата отряда да са били от по сто-двеста човека.

Леко обезкуражен, водещият продължи: Да, но победата му над Тевтонския орден е спасила Русия от германско нашествие! Тук трябва да напомня на читателите, че според официалната руска и съветска история става въпрос за кръстоносен поход срещу Русия, организиран от Германия и благословен от папата, който е имал за цел нейното пълно завладяване и унищожаване.

И това не е съвсем така, отговаря историкът. И руските, и германските летописи много подробно описват какво е станало в действителност. През онази 1242 година Александър с около 4000 души предприема грабителски поход (на староруски това се нарича “в разгон”) срещу земите на ордена в Прибалтика. Местният гарнизон, който е с подобна численост, го подгонва, разгромява неговия ариергард и го настига край Чудското езеро. Става известното сражение, което Александър печели. За мащаба му може да се съди по изброените загуби – тевтонците са загубили 7 (словом – седем) конни рицари и около 400 пехотинци.

Усеща се че водещият е доста смутен, но продължава: А историческите слова, които Невски казва след победата: “Който с меч при нас ще дойде, от меч ще погине!” Тук отново трябва да отворя една скоба и да кажа, че тези думи ги знае всеки руснак. Без преувеличение това е неофициалния девиз на Русия. О, отговаря историкът, тези слова той никога не ги е произнасял. Тях ги измислят сценаристите, когато през 1938 година се прави игрален филм за Александър.

Като чу и това, водещият започна буквално да заеква и да вика: “А … а …. а как този човек въобще е попаднал в историята?” Е как, отговаря историкът. Най-напред, той е един от онези православни владетели, на които папата им е предлагал известната сделка – приемане на католичество срещу получаване на кралска титла. Александър е отказал и благодарната руска църква го обявила за светец.

Когато след няколко века Петър Велики е започнал война с шведите за връщане на загубения междувременно руски излаз към Балтийско море, образът на Александър се оказа идеален за неговите нужди – руски светец, побеждавал същия противник по същите места. Санкт-Петербург е основан точно където се е състояла битката му с шведите, а първият построен там храм е посветен на него. Днес това е известната Александро-Невска лавра.

Но най-големият принос, разбира се, е от съветско време. В очакване на неизбежна война с Германия Сталин поръчва пропаганден антигермански филм и най-големия създател на съветски киномитове Сергей Ейзенщейн (наричан в България Айзенщайн) го заснема.[1]


ЛОГИЧНА ЛИ Е ИСТОРИЯТА ?

Тази случка много развеселява всеки на когото съм я разказвал. Но освен веселба в нея има и много поука. Тя е в това колко лесно се пукат митове при сблъсък с реалността. Знанието винаги е най-доброто средство срещу лъжата. На въпросния водещ са му потрябвали само няколко изречения, трябвало е да научи само няколко факта, за да разбере какъв е бил неговия герой в действителност.

Реакцията му е прекрасен пример на нормална човешка логика. Повечето хора притежават достатъчна способност да мислят логично – т.е. да правят правилни изводи от конкретни факти. Ако са заблудени с измислени и изопачени обстоятелства, изводите са едни. Стане ли обаче известна истината, незабавно се променят и те. Митовете просто се разпадат.

Най-вече ако са създадени по грубия начин – когато само изопачаването е недостатъчно и към него се добавят измисляне и криене. В случая с Невски ясно виждаме тази класическа триада – преувеличено значение на битката му с германците (изопачаване), кръстоносен поход срещу Русия (измисляне) и истинска причина за сблъсъка (криене). И тези три простички инструмента покриват цялата дистанция от “Национална личност на хилядолетието” до “А как този човек въобще е попаднал в историята?”

История като наука съществува и се изучава най-вече поради своята логичност. Тя най-добре показва как работят причинно-следствените връзки в обществения живот. В него има достатъчно голяма вариативност, за да не може едно и също действие винаги да произвежда един и същ резултат. Затова историята наистина се различава от логиката. Но е дълбоко логична по своята същност.

Колкото по-добре един човек разбира това, толкова по-лесно усеща фалша на скритата под форма на история пропаганда. А понеже преподаваната у нас българска история е преди всичко пропаганда, все повече и повече хора забелязват явните й несъответствия. Дори когато истинските факти остават скрити, много твърдения предизвикват силни съмнения поради своята откровена алогичност. Всяка измама, включително и историческа, се страхува от логиката.

Същевременно пропагандистите винаги прекрасно са разбирали и разбират че пропаганда без логика е невъзможна. Човешкият разум автоматично преценява правдоподобността на предлаганите му версии. Поради това не е възможно да се създаде убедителна историческа версия, ако нейните послания противоречат на фактите. Оттук и нуждата те непрекъснато да се изопачават, крият и измислят. Лъжите също трябва да изглеждат логични.

Епохата на европейско Просвещение създаде и ни завеща един важен принцип – “De omnibus dubitandum” или “Подлагай всичко на съмнение”. Той неизменно проработва във всяко общество, достигнало определено ниво в своето цивилизационно развитие. Точно на този етап се намира и днешна България. Нивото ни като народ, като общество се е повишило до степен, когато все повече хора могат да мислят самостоятелно и рационално. Да мислиш логично означава да мислиш нормално.

Днес, когато цензурата не съществува, нивото на информираност на всеки от нас се определя най-вече от собственото ни интелектуално равнище. Митовете ни са максимално праволинейни, предназначени за съответни хора и прекрасно ги устройват. Историята е сложна и затова изисква от хората много повече. В крайна сметка съотношението между митология и история зависи от съотношението между неуките и знаещите, между простите и мислещите. В България то постепенно се променя в полза на вторите. Затова и митологията отстъпва.

Сама по себе си историята не е враг на никого. Но нейните врагове са много и най-големия са идеологиите. А значи и пропагандата, която винаги е неделима част на някоя от тях. В стремежа си да вербуват поддръжници те апелират към производните човешки ценности – социална справедливост, политическо равноправие, национална независимост. Тях те опитват да представят като най-важни, докато първичната човешка мотивация (например, стремеж към благоденствие, спокойствие или власт) се обявява за враждебна.

Колкото по-крайна е идеологията, толкова повече й пречат логиката и нормалното мислене. Поради това те всячески се опитват да ги заобиколят. Помня младежкия си шок, когато нашата преподавателка по философия ми каза, че “Обективизмът е течение, враждебно на марксизма”. Комунизмът е залагал на класовата омраза, фашизмът е извеждал на първо място расата. Комунистите са преследвали “класово чуждите” и “социално далечните”, фашистите – “расово непълноценните”. Затова техните пропагандни машини масово са преиначавали всичко, включително и историята.

Подобни похвати са крайно характерни и за идеологията на национализма. У нас той е успял да докара до крайност всички тези пропагандни трикове. Успял е да наложи и практиката историята ни да се разглежда винаги от позиция на собствената ни национална самоидеализация. При това трябва да се помни, че това е започнало много преди периода на тоталитарен идеологически режим. Всъщност, започнало е веднага след Освобождението. Комунизмът просто се е нагласил към заварените от него националистически митове. Включително и персонални.


РАЗМЕРЪТ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

Откакто ми стана интересна темата за пропагандно използване на българската история, започнах да се замислям и за образа на Левски. Дейността му винаги се описва у нас твърде емоционално и общо. Фактите са малко, а твърденията – много. Запознаването с някои макар и общодостъпни, но рядко ползвани източници само засили това усещане. От началото ми беше интересно кое в представата ни за Левски не е вярно. Скоро вече се чудих какво в нея въобще е вярно. Максимата “Който трупа знания, трупа и тъга” проработи и този път.

В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество“.[2]

Този цитат отговаря изцяло на онази представа за дейността на Вътрешната Революционна Организация (ВРО), която е формирана у всеки от нас още в най-ранните ни години. Но какво ще стане, ако погледнем към тази картина по-внимателно?

Знаем че ВРО е била разкрита. Провалът й е последван от съдебен процес в София, който приключва с присъди на общо 61 човека. Те са или индивидуални (за Димитър Общи и Васил Левски), или са групирани по комитети – за дейците от ловешки, видрарски, тетевенски, изворски и др., общо 15. Комитетските дейци от самото начало масово възприемат тактиката “Спасението е в множеството” и издават всеки и всичко което знаят. Отгоре на това, турското разузнаване е успяло да отвлече от Букурещ и архивата на БРЦК. В хода на следствието са арестувани над 200 души, но повечето от тях са освободени.

При това положение възниква съвсем естествен въпрос – а къде остават другите “стотици комитети”? Стотици минус дузина пак са си стотици. Историята ни, включително и цитирания по-горе учебник, споменава обаче само няколко от тях, при това отново в губещ контекст.

БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души“.[3]

Дейността на Атанас Узунов не е от любимите теми на българските историци, макар да е добре известна и документирана.[4] Всъщност точно поради това нейното използване като доказателство за оцеляване на ВРО се оказва невъзможно. Откъдето и да я погледнеш, тя прилича на лошокачествен фарс.

„Един чорбаджия в Хасково“ е Хаджи Ставри Примо, гърчеещ се българин, който няма нищо общо с комитетската дейност. Узунов иска среща с него, отива в дома му и започва да стреля по него с револвер. Въпреки че са един до друг, успява да не уцели. Нещо повече – оставя се да бъде заловен от притичалите съседи. Когато в полицията го питат „Защо?“, отговаря: „Интриганите нямат право да живеят!“

След което започва да изнася на следователите лекции как трябва да се реформира и организира турската държава. За зло или за добро един от тях се е случило да бъде умен човек. Той веднага е усетил с кого си има работа и е започнал да го ласкае. Обяснил му, че такива като него са необходими на държавата и че тя много ги търси, за да им даде възможност да приложат своите знания и умения. И Узунов много скоро му е предложил услуги на своите комитетски другари, като ги е посочил в нарочен списък.

Стоян Заимов, непосредствен участник в тези събития, описва очна ставка между Узунов и председателя на хасковския комитет Петър Берковски пред турската комисия. Докато последния се опитва да отрича, първият го убеждава да приеме турските обещания. Няколкото комитета в Южна България (чирпански, сливенски, хасковски и др.) са напълно разкрити благодарение на “наследника на Левски”. Самият факт, че такъв човек е могъл да се озове начело на каквато и да е организация, напълно я дискредитира, прави невъзможно тя бъде възприемана сериозно. Толкова за него.

След хасковския процес ВРО е напълно разгромена. Осъдените общо със софийския обаче са по-малко от сто. Как да съчетаем “стотиците комитети” с ограничения брой присъди? Възможни са различни отговори и всеки е свободен да избере каквото си иска обяснение. Попадал съм на най-екзотични такива – дори че ВРО е създадена нарочно от турските специални служби, които са искали да проверят настроения на българите.

Разнообразието на възможности винаги затруднява намирането на правилен отговор. Но науката логика вече от векове използва един доказал се принцип, известен като “Бръсначът на Окам”. Този принцип гласи: От множество възможности, които обясняват едно и също нещо, най-вероятно правилната да бъде най-простата от тях. А най-простото обяснение е едно – организацията на Левски е била много по-малка отколкото ни учат. Класически пример на многократно пропагандно преувеличение.

А размерът наистина има значение. Защото делото, заради което Левски присъства в нашата история, е ВРО. Тя е основата на неговия образ, постамента на неговия паметник. Няма ли я нея, няма го и него. Исторически деятели се преценяват в зависимост от мащаба на тяхната дейност. За национални герои е необходим най-малкото национален такъв. А понеже реални постижения при ВРО липсват практически изцяло, значението й може да се повдигне само с размера. Главната задача, която се решава чрез неговото завишаване, е разрастването на фигурата на самия Левски.


ДЕЛА ИЛИ ДУМИ

Фейсбук Коментари

Коментара

Leave a Reply